Връх Ком – изкачване по приятен маршрут с панорамни гледки

Изкачването на връх Ком е приятен и сравнително лек маршрут, наситен с панорамни гледки през почти цялото време. Връх Ком се изкачва за около 2 часа е висок 2016 метра, като най-известният маршрут започва от новата хижа Ком, намираща се на 1506 метра надморска височина.

Хижа Ком - нова

Ние тръгнахме за връх Ком от гр. Берковица, и по-точно от намираща се на около 15км. от града хижа Ком (новата). Пътят на места е в лошо състояние и с дупки, но е асфалтов и става за всякаква кола. От Берковица до хижата се стига за около 30 минути с кола.  В случай, че нямате кола – в улицата пред пощата в Берковица (вижте тук координатите) има таксита, които за около 15-20лв. в посока ще Ви закарат до хижата.

Начало на изкачването към връх Ком

Зад хижа Ком започва и добре маркираната пътека към връх Ком. В началото, маршрутът е по тясна пътека в гората, след което излиза по широк черен път, който води до старата Хижа Ком.

Хижа Ком - стара

Вдясно от хижата има широк черен път, но НЕ трябва да хващате него, а да се огледате за табела на дървото, сочеща към връх Ком – виждате я на снимката на дървото вляво.

Маршрута към връх Ком

Тя сочи към тясна пътечка, по която като поемете, скоро ще излезете сред гората, където има широка пътека с достатъчно маркировка и хора по нея – маршрутът е доста популярен. На дърветата по пътеката има закачени мисли и цитати, свързани с планината и красотата на България.

Цитати за планината по пътя за връх Ком

Цитати за планината по пътя за връх Ком

След кратко изкачване сред гъстата гора, тя започва постепенно да оредява, а отляво се виждат и първите панорамни гледки, каквито ще има много по пътя след това. В далечината се виждаше град Берковица, а право напред в далечината – връх Малък Ком (1959 метра).

Берковица отвисоко

Когато наближите връх Малък Ком, ще минете покрай 2 дървени масички с пейки. Ако сте решили да качвате първо връх Малък Ком – вижда се ясно различима пътека, която след сравнително лесно изкачване стига до върха. Понеже имаше доста облаци, решихме първо да качим връх Ком, а ако остане време  – и Малък Ком, както и близкия Среден Ком. След втората пейка, трябва да завиете надясно – продължавате пътеката към връх Ком, който вече се вижда в далечината. Пътеката е приятна, почти равна, като вдясно от нея се намира връх Среден Ком.

Маршрут към връх Ком

Точно до масата имаше стадо леко агресивни коне, които на няколко пъти настъпиха към нас, та се наложи да се отклоним леко и да ги заобиколим. На снимката е и един от тези красавци, на фона на връх Малък Ком.

Връх Малък Ком

Ако сте решили да изкачвате връх Среден Ком, който се намира отдясно на пътеката – недейте 😀 Или поне недейте по пътя, по който ние минахме – през клека, който на места стигаше над метър. Но за това по-късно, да се върнем на връх Ком, който се приближаваше все повече към нас.

Пътеката към връх Ком

В подножието на върха започва и изкачване, но за разлика от Пирин и Рила, тук няма скали, така че изкачването не е тежко. Разбира се, имаше и едни „планинари“, които изкачваха върха с джипа си. Ние обаче сме будали и вървим само пеша към върховете, така че цялото изкачване – от хижа Ком до самия връх, ни отне 1 час и 40 минути.

Връх Ком

На върха има барелеф на Иван Вазов, който е изкачвал връх Ком, докато е живял за кратко в гр. Берковица. Патриархът на българската литература е останал възхитен от върха и гледките от него, поради което е написал стихотворението „На Ком“.

Гледка от връх Ком

Ние постояхме около 20 минути на върха и понеже времето започна лека-полека да се оправя, решихме да качим както Малък Ком (1959 метра), така и Среден Ком (1985 метра) – просто обичаме да трупаме изкачени върхове 😀 На слизане от връх Ком, двата върха изглеждат така – вляво е Среден Ком, а вдясно – Малък Ком.

Върховете Среден Ком и Малък Ком

Решихме Среден Ком да го изкачим по следния начин – да вървим по пътеката, откъдето дойдохме, и някъде по средата да се отклоним наляво към самия връх. Не знаехме дали има и друг, по-приятен път, но нашият се оказа висок клек, храсти, някоя друга дупка и камък отдолу, тръни и т.н. Мястото, където смятахме, че е и най-високата част на самия връх определихме чрез приложението Orux Maps, понеже нямаше как сами да преценим. Ето го и Среден Ком и гледката от него към Малък Ком:

Гледката от връх Среден КОм

Отново през цялата растителност се върнахме по пътеката и сътворихме глупост №2 за деня – вместо да се върнем до дървените маси с пейки, откъдето на отиване видяхме ясна пътека към Малък Ком, ние решихме малко преди това да се насочим към Малък Ком по почти права линия. Резултатът беше още по-гаден клек с повече скали под него, няколко падания заради тях, но все пак – успешно изкачен още един връх и пълен брой Ком-ове за деня. Ето това е гледката от него – вляво е Ком, а вдясно – Среден Ком.

Гледката от връх Малък Ком

Най-после решихме да хванем царската пътека и слязохме по нея към дървените пейки в подножието на върха, където имаше останал само един самотен кон, който снимахме на фона на Малък Ком.

Връх Малък Ком

И накрая – вместо да се опитваме като аматьори да описваме гледките от връх Ком, ще оставим това на професионалистите – насладете се на стихотворението „На Ком“ от Иван Вазов:

Оставих ви без горест, о, весели долини,
ливади миризливи и сенчести градини:
високо, към небето стреми се моят кон.
Аз чувствувам се близко до светлий небосклон.
А ямите бездънни ми зеят под краката
и буките столетни шумтят в дълбочината.
На пътя ми въз върха висок, пустинен, див
бял облак се изпречва кат призрак странен, жив
и движи се, и мърда над стръмнините крути,
като кораб въздушен с платната си надути.

Зад мен, пред мен се вдигат плешивите глави
на ридове, покрити със папър и треви;
ветрищата играят и конят ми послушни
по стръмнината пъпли с извивки лъкатушни.
Пред взора ми омаян, от север и от юг,
на всякоя минута изпъква изглед друг
и нови хоризонти, и небеса по-ясни,
и видове чудесни, един от друг по-красни,
гори, поля, долини се сливат в чуден цвет,
хармония и хубост, и тишина навред!

Но ето ме на върха и вихърът мъгляви
пред мен кат сън премина, простора ми остави.
О, чудо! О, картина! Кацнал на тез скали –
на тоз престол грамаден на бури и орли, –
аз гледам в далний север, през степите сънливи,
премрежения призрак на Дунава светливи;
на юг се очъртава сред океан злато
на Витоша гигантска сърдитото чело;
зад нея снежна Рила огромни вдига плещи,
а по-далеч се мяркат Родопите зловещи.

А още по-нататък аз жадно впивам взор
и хвъркам със душата през синия простор
в оназ страна печална и сродна, и прекрасна,
де мойте братя пъшкат в неволя най-ужасна.
Забравени от нази, от бога, от светът,
на мстителния варвар те падат под гневът.
И виждам там при Вардар, шумливи и кристални,
окови и тъмници, и образи страдални,
очи, ръце, напразно обърнати към нас!
О, братя македонци, поклон горещ на вас!

Един сред тез пространства, избягнал от светът,
на тез пустини неми понятен ми й гласът.
Свидетели безсмъртни на векове минали,
аз в тях чета, разбирам кат в някои скрижали
на мирови преврати дълбоките следи
и славата геройска на нашите деди.
И в облаците, дето на върха там се трупат
кат ято сиви орли, накацали въз трупът,
аз видя сенки сродни и духове безчет,
слезнали от небето за тоя долен свет.

Пред мойте очи будни, пред моят ум крилат
от призраци и мисли минува рой познат;
миналите епохи с сегашната се срещат,
събития стари, нови в едно се кадро смещат
на робството при стона ехти лобедний звук,
юнаци, мъченици ведно възкръсват тук:
при Крума стои Ботев, при слепият Иваца
е Левски, герой разпнат: при Симеона каца
орелът руски; Гурко сьс Самуила там
ведно летят и водят дружините насам…

Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми;
и както тез могили без трънье и без храсти,
душата ми е чиста от зависти и страсти
и пълна с упоенье, забравя за светът,
при туй величье нямо утихнува ядът,
и само ветровете – възушни буйни орди,
от връх на връх пренасят напевите си горди.

Приветствувам ви сладко, далечни висини –
Амбарице, Купено, в лазурни глъбини
челата си забили безгласни великани,
мен родствени и близки, със облаци венчани.
Картините ви дивни познати са на мен,
те спомени възбуждат свещени тоя ден
за дни хвъркати, красни, кога с другари млади
като сърни летяхме над бездни, водопади
и от хълмите голи ветрищата със вой
отнасяха кат плячка далеч калпака мой.

Минаха веч години от туй щастливо време.
Ала и днес духът ми, кат хвърля всяко бреме,
крилат лети, играе в лазура и светлика
над твоите обятья, о, планино велика!
Аз жадно се опивам с безкрайния ти шир,
с живителний ти въздух, с дълбокия ти мир,
със твоят вид чудесни, със твойта дива хубост,
със твоята свобода и девственост, и грубост,
и кат орела диви – твой домакин крилат,
аз гордо поглед хвърлям над всичкий долен свят.